Изследователите използват наративен анализ, за да разберат как участниците в изследването изграждат истории и разкази въз основа на личния си опит. Хората придават смисъл на живота си чрез историите, които разказват, и техните истории помагат да се оформи животът на другите хора. Целта на повествователния анализ е да превърне индивидуалните разкази на пропелите в данни, които могат да бъдат кодирани и организирани, така че изследователите да могат лесно да разберат въздействието на определено събитие, чувство или решение върху участващите хора, т.е. те могат да разкрият как хората преживяват своя свят (Connelly and Clandinin, 1990, p. 1). Резултатът от наративния анализ е основен разказ за преживяванията. Този процес включва двуетапен процес на интерпретация. Първо, самите участници в изследването интерпретират собствения си живот чрез създадения от тях разказ. След това изследователят интерпретира разказите на участниците.
Разказите могат да бъдат получени от различни източници, като например дневници, писма, разговори, автобиографии, стенограми на дълбочинни интервюта, фокус групи или други форми на качествени изследвания. Тези разкази могат да бъдат индивидуални или колективни и да се отнасят до различни аспекти на живота, като например преживявания, идентичности, ценности, нагласи или социални контексти. Разказите служат като основни единици за изследване и интерпретиране на дадено явление или проблем.
Анализът на разкази обикновено включва няколко етапа. Първата стъпка е събирането на разкази или истории от съответните лица или групи. След като се съберат разказите, следващата стъпка е кодиране или категоризиране. Това включва идентифициране на ключови теми, модели или елементи, които се появяват в разказите. Кодирането може да бъде качествено, при което изследователите ръчно идентифицират и категоризират ключови елементи, или количествено, при което се използват компютърни програми за анализ на големи масиви от данни. Кодирането е последвано от анализ и тълкуване. Изследователите анализират събраните разкази, за да идентифицират връзки, противоречия, тенденции или по-дълбоки значения, които могат да бъдат извлечени от разказите. Тази фаза може да включва и свързване на разказите с теоретична рамка или концептуален модел, за да се постигне по-дълбоко разбиране на изследваното явление.
Методологията на разказа осигурява богата на контекст и задълбочена информация за индивидуалния или груповия опит, перспективи и идентичности. Тя също така позволява на изследователите да изследват субективните преживявания и да получат информация от първа ръка за сложността на човешкия живот. Важно е обаче да се знае, че наративната методология има своите ограничения, като например субективността на събраните разкази, възможността за селективно отразяване или пристрастни интерпретации на изследователя.
Наративният анализ предлага ценна информация за преживяванията на отделни хора и групи, като хвърля светлина върху техните перспективи, убеждения и социален контекст. Според Брунер (1990) основният начин, по който индивидите осмислят преживяванията си, е като ги представят в наративна форма, което е особено валидно за трудните житейски преходи и травмите. Изследователите трябва да уважават начините на конструиране на смисъла от страна на информантите и да анализират начина, по който това се постига, защото техните разкази не отразяват света, а са творчески авторски, реторични, изпълнени с предположения и интерпретативни (Reissman, 1993, с. 5). И така, анализът на разказите е свързан с това "как героите интерпретират нещата" (Bruner, 1990, с. 51), докато изследователят систематично интерпретира техните интерпретации. Изследователите нямат пряк достъп до чуждия опит, а трябва да се справят с неговите репрезентации - текст, разговор, взаимодействие и интерпретация, които е невъзможно да бъдат неутрални и обективни. Така че при разказването на преживяването неизбежно има разминаване между преживяването, както го е изживял човек, и всяка комуникация за него. Как ще бъде разказана една история, зависи и от слушателите. Разказите неизбежно са себепредставяне. Индивидуалните разкази обаче разкриват и много за социалния живот, като правят възможно изследването на неравенството между половете, расовото потисничество и други практики на власт, които може да се приемат за даденост от отделните говорители (Reissman, 1993, с. 5).
Обикновено разказите се записват и след това се транскрибират за целите на изследването. Транскрибирането на дискурса не е лесно и винаги съществува дилема колко подробни да бъдат транскрипциите, как най-добре да се улови ритъмът на говорене, дали да се включат мълчанията, фалшивите начални думи, маркерите на дискурса и т.н. Може да се каже, че не съществува единно, вярно представяне на говоримия език, докато изборът какво да се включи и как да се подреди текстът има сериозни последици за това как читателят ще разбере разказа (Reissman, 1993, с. 13). След това изследователят анализира транскрипта, редактира и преоформя разказаното, създавайки хибриден разказ, повлиян от неговите ценности и теоретични ангажименти. След това текстът достига до читателите, а всеки текст е отворен за няколко прочита и конструкции, дори за един и същ читател, но в различни исторически контексти (Reissman, 1993, с. 14). Ето защо при работа с лични разкази трудно се достигат теоретични нива на абстракция или обобщение, които изискват работа в сравнителен план (Reissman, 1993, с. 70). Вместо това целта е да се предложи прозрение за това как даден човек, в даден контекст, осмисля дадена ситуация, т.е. да се създаде разказ за преживяното в неговите собствени условия, а не такъв, който е предписан от предварително съществуващи теоретични предубеждения (Smith & Osborne, 2015, с. 53).
Наративният анализ подчертава значението на това изследователите да бъдат подготвени за неочаквани последици и да предприемат подходящи действия, когато те възникнат в процеса на изследване (Smythe & Murray, 2000). Този развиващ се подход на наративната методология допринася за развитието на знанието по смислен и устойчив начин, като информира бъдещите практики по социално значими въпроси (Bruce et al., 2016). Това, което прави наративното изследване уникално, е неговият възникващ дизайн, който включва еволюция от събирането на данни до анализа и генериране на ново знание чрез индуктивно разсъждение от разказите на участниците (Bruce et al., 2016). При наративния анализ начинът, по който се разказва една история, е също толкова важен, колкото и това, което се казва, за да се разбере психологическият и социалният живот.
Съществуват много различни видове повествователен анализ. Smith и Sparkes (2007) въвеждат типология (фигура 4):
В рамките на тази типология се осветляват две противоположни гледни точки към анализа на разкази (разказвач и анализатор на истории), както и три специфични метода (структурни, перформативни и автоетнографски творчески аналитични практики), които всяка гледна точка може да използва за анализ на съдържанието и характеристиките на историите. Анализаторите на истории са изследователите, които провеждат наративен анализ, като излизат извън историята и използват аналитични процедури, стратегии и техники, за да анализират абстрактно, да обяснят и да мислят за определени нейни характеристики, теоретизирайки я от дисциплинарна гледна точка. От друга страна, разказвачите на истории се отдалечават от абстрактното теоретизиране и обясняване към целта за интимно включване, ангажиране и въплътено участие в историите. За тях историите са аналитични, защото когато разказват истории, хората използват аналитични техники, за да интерпретират думите си (Smith & Sparkes, 2007, с. 21).